Новини

„Млад писател“ – Коледа 2024: ПРОСВЕТА награди най-ярките млади таланти

Националният литературен конкурс „Млад писател“ – Коледа 2024 успешно приключи, събирайки талантливи млади автори от цялата страна. Участниците имаха задача да представят свои отговори на зададените въпроси, а също така да подготвят творби в две категории – задължителна тема и свободна тема.

Организатор на конкурса е писателят Ивайло Гогов, а в журито тази година се включи и Весела Михайлова – утвърден автор и редактор на учебници и помагала, част от екипа на Издателска група ПРОСВЕТА.

Заключителният етап на състезанието се проведе в емблематичната Национална Априловска гимназия.

И през 2024 г. Издателска група ПРОСВЕТА подкрепи конкурса, като осигури награди за отличените млади творци. Тази подкрепа е част от дългогодишната мисия на издателството да насърчава развитието на детското и младежкото творчество в България.

По-долу представяме част от най-впечатляващите творби, които изпъкнаха със своята оригиналност, стил и искреност и заслужено привлякоха вниманието на журито и читателите.

НАЦИОНАЛЕН УЧЕНИЧЕСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
„МЛАД ПИСАТЕЛ“ – КОЛЕДА 2024 г.
ФРАГМЕНТИ
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
ЧАСТ 1: ОТГОВОРИ НА ПОСТАВЕНИТЕ ВЪПРОСИ

1. Съставете с името на родния ви град: заглавие на криминален роман,
заглавие на хумористичен разказ и заглавие на любовно стихотворение.

Криминален роман: „Кой открадна еленския бут?“
Хумористичен разказ: „В котловината на глупостта“
Любовно стихотворение: „Елена, градът на влюбените“
Цветелина Стоянова, 8 клас в СУ „Иван Момчилов“, гр. Елена

„Ковели Нъртово“ – криминален роман
„Нов терлик“ – хумористичен разказ
„Новела за Вели“ – любовно стихотворение
Александра Павлова, 11 клас в ПДТГ, гр. Свищов

2. Ако науката е слънце, кое тогава бихте определили като слънчево
затъмнение?

Човешката невяра във фактите.
Иванина Умурска, 9 клас в ПГ „Ген. Владимир Заимов”, гр. Сопот

5. Навън е студен и неприветлив есенен ден. Опишете в седем изречения
как изглежда пътят от дома ви до училище, като не използвате никоя от
буквите с, т и р.

Улица. Дълга и мъглива. Кална. Хлъзгава. Дъждовна. Мъгла, наподобяваща
бял облак. Един печален пейзаж.
Кристина Стоичкова, 12 клас в СУ „Христо Ботев“, гр. Ихтиман

Мъгла има около мен.
Въздуха влажен и подгизнал.
Подухва леко, ухае на дъжд.
Ходя по кални алеи и локви пълни.
Надалече лампа, бледо намигваща.
Коли чакащи и деца подминаващи.
На училище заминаващи.
Теодор Ямандиев, 10 клас в СУ „Д-р Петър Берон“, гр. Свиленград

Ходех към училище, а лицето ми бе влажно от дъжда. Над мен повеи
полюшваха вече напълно голи вейки. Облаци лилавееха над къщи и земя, а навън
нямаше никого. Може би няколко коли, но никой не ходеше пеша. Ухаеше на
пушек. В някои домове вече бе запален огън.
Хлад плъзваше по улици и домове, заличавайки мисли и спомени за жега.
Данина Димова, 12 клас в СУ „Стефан Караджа”, гр. Каварна

6. Ако разделим думата ПРОСВЕТА с няколко букви, ще получим
интересни призиви за дързост: ПРОмениСВЕТА, ПРОучиСВЕТА,
ПРОвокирайСВЕТА. Опитайте да съставите още.

ПРОчетиСВЕТА, ПРОчетиСВЕТовналитературА, ПРОпътувайСВЕТА‘
Мирослава Златанова, 12 клас в ПМГ „Акад. Боян Петканчин“, гр. Хасково

ПРОдемонстрирайсилатаси(доколкотоможеш)предСВЕТА
ПРОмушисемеждупроблемитеисерадвайнакрасотатанаСВЕТА
ПРОтържествувайвъввойнатасрещуМатрицатаиспасиСВЕТА
Николай Петров, 12 клас в 81 СУ „Виктор Юго“, гр. София

9. Представете си, че училището ви има девет етажа и няма асансьор.
Кои кабинети бихте разположили на първия етаж и кои – на последния?

На първия етаж бих сложила кабинета по химия, за да са спокойни
учениците и да няма инциденти при провеждането на експерименти, и кабинета по
изобразително изкуство, за да може красиви неща да се творят от нетреперещи
ръце.
На деветия бих разположила кабинетите по география, за да може учениците
да разберат по-добре какво е надморска височина, по биология, за да са запознати
учениците на какво е способно човешкото тяло и по информатика и
информационни технологии, за да има движение и на долните крайници, а не само
на горните.

Според мен няма значение – където и да са разположени кабинетите, учениците все пак са в училище и няма да са доволни. Кой би записал детето си да учи в 9-етажно училище?

Божидара Найденова, 9 клас в ПГ „Ген. Владимир Заимов“, гр. Баня

10. Къде за вас в класацията на важните неща е просветата? Кое е преди
нея?

„Просветата я поставям на трето място и то заедно с мисленето (даже
направо го кажете „просветено мислене“). Над нея са само свободата и любовта.
Свободата в моралната ѝ човешка форма, а любовта – в чистата ѝ „божествена“
такава (или поне с насоченост към тази непознаваема форма).“
Андрей Лумбев, 11 клас в ПГ „Христо Ботев“, гр. Дупница

13. Напишете коледно пожелание от 24 думи, без да се налага да
използвате запетайки.

На всички хора пожелавам много щастие и любов! Нека здравето и щастието
да са винаги с вас! Весело и щастливо посрещане на светлите празници!
Пламена Петкова, 9 клас в СУ „Бачо Киро“, гр. Павликени

15. В един от кварталите на гр. София непосредствено една до друга са
разположени улица „Светлина“, улица „Хоризонт“ и улица „Успех“. По коя от
тях не бихте тръгнали и защо?

Не бих тръгнала по улица „Светлина“ и улица „Успех“. По „Светлина“ се
очаква да е светло, а по „Успех“ се очаква успеха да ти върви по петите.
Следователно ще станеш разглезен успяващ, който е на върха, но понякога в своята
самодоволност, човекът губи стремежа си към развитие. При постоянно наличие на
светлина пък, човек остава неподготвен за тъмнината, което го прави уязвим. А по
улица „Хоризонт“ неизвестността и загадъчността ще поддържат любопитството.
Освен това по улица „Хоризонт“ може да няма постоянно светлина и невинаги да
ме съпътства успеха, но винаги ще има напред, утре и надежда за по-добро. В
моите очи, улица „Хоризонт“ е самият живот!
Александра Павлова, 11 клас в ПДТГ, гр. Свищов

Не бих минала по улица „Хоризонт“, понеже искам сама да определям
своите хоризонти. Светлината ще нося в себе си, а от нея ще следва успеха
Адриана Кънева, 11 клас в Национална Априловска гимназия, гр. Габрово

16. Две съседни села в България носят имената Юделник и Хотанца.
Опишете най-приказните образи, които си представяте зад тези две имена.

„Представям си Юделник като закръглен мустакат чичко, който продава
ютии на пазара всеки делник - от онези, изобретени през 15 век, дето са изцяло от
метал и могат да те убият, ако някой те замери с една от тях. Чичо Юделник е як –
нарамва чувала с по 15-20 ютии вътре и върви с него близо цял час, докато стигне
пазара. Представям си Хотанца като хотелиерка на малък семеен хотел с десетина стаи, а хобито ѝ е да танцува. Разбира се, Хотанца танцува постоянно – по стълбите, докато премита двора, докато настанява гости, докато сменя чаршафи. Тя е висока и стройна, около 40-годишна, носи дълги до земята поли в ярки цветове и обеци, тип халки. Кожата й е леко мургава, а отдясно, над горната си устна, има малка бенка. Въпреки своята неизчерпаема енергия и пиперлив характер, Хотанца е с добро сърце и приветства своите гости с отворени обятия.“

Мирослава Златанова, 12 клас в ПМГ „Академик Боян Петканчин“, гр.
Хасково

Юделник си го представям като снежно бяло момченце с рижава косичка,
облечено от баба му. Блузката му ще е оплетена от неговата баба – тя е шарена. Той
има закърпено панталонче, чорапки и леко скъсани обувки.
Хотанца е неговата сестра близначка с руса (и леки отенъци на рижавка)
косичка, лунички, снежно бяла и е облечена с розова рокличка, като върху нея носи
изплетено елече от баба си. Тя има венче на главата и е обула шарени чорапи до
над колената. И с леко скъсани обувчици.
Божидара Найденова, 9 клас в ПГ „Ген. Владимир Заимов“, гр. Баня

18. Увеличителното стъкло ни позволява да видим по-добре дребните
неща. В какви случаи ни е нужно умалително стъкло?

Когато гледаме недостатъците си.
Сава Георгиев, 10 клас в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“, гр.
София

20. Изкуственият интелект е могъщ – но не всемогъщ – инструмент. В
коя дейност човекът никога няма да бъде изместен от технологиите?

В съпричастието, защото само човек може да разбере и съпреживее радостта
и болката на другия човек.
Кристина Стоичкова, 12 клас в СУ „Христо Ботев“, гр. Ихтиман

В това да обича безгранично.
Надежда Георгиева, 9 клас в ПГ „Ген. Владимир Заимов“, гр. Сопот

21. Опишете в пет изречения стаята си, без да използвате никакви
чуждици и заемки.

Стаята ми е удобна и подредена, ако изключим купчината платна за рисуване
до леглото ми. В левия ъгъл има няколко големи рафта, отрупани с книги. Мястото
ми за писане е малко, но някак успявам да сместя учебници, снимки и свещички. В
левия ъгъл се намира скринът ми, отново отрупани със снимки, но и с играчки от
детството ми. На места са налепени рисунки и обложки на книги, които са ми се
сторили прекалено красиви, за да стоят скрити.
Данина Димова, 12 клас в СУ „Стефан Караджа”, гр. Каварна

23. Чадърът ни пази от дъжд, шапката – от студ, маската – от грип. С
какво можем да се предпазим от неграмотност и простотия?

„С добра книга. Разтворена. И четена, ако може.“
Андрей Лумбев, 11 клас в ПГ „Христо Ботев“, гр. Дупница

Няма как да се предпазим от неграмотността и простотията, но можем да се
изправим срещу тях и да се учим от тях как и какво да не правим.
Мария Данева, 12 клас в Национална Априловска гимназия, гр. Габрово

24. В един странен свят бирникът обича бира, лесничеят предпочита
лесните неща, лютиерът си пада по лютото, а телякът не може без тел. С какво
в този свят ще се отличават чиновникът, генералът и консултантът?

Чиновникът няма да иска да сяда на друго, освен на чин, генералът ще е
обсебен от намирането на началните си гени и наследствените си качества, а
консултантът ще мечтае да стане султан и да язди кон.
Цветелина Стоянова, 8 клас в СУ „Иван Момчилов“, гр. Елена

25. Буквите Х и Ш са сред най-рядко използваните в българския език.
Напишете седем думи, в които някоя от буквите присъства два пъти.

шише, шишарка, шушулка, шиш, хидротехника, хипохондрия, хихикане
Александра Павлова, 11 клас в ПДТГ, гр. Свищов

29. Оксиморон е съчетание на привидно несъчетаеми и противоположни
понятия, например суха вода. Опитайте да съставите оксиморони с думите:
училище, учител, учебник, литература, поезия, разказ, книга.

Училищна свобода, тих учител, скучна литература, бедна поезия, празен
учебник, жив разказ, тъпа книга
Мехтап Рамадан, 11 клас в ЕГ „Христо Ботев“, гр. Кърджали

30. Буквите в българската азбука са подредени в азбучен ред. Като
използвате поредния номер на всяка от буквите в този ред, можете да
изчислите числова стойност на всяка дума, например: Т+О+П+Л+И+Н+А
(19+15+16+12+9+14+1) = 86.
Съставете красива дума, чиято числова стойност да е точно 100.

М+Е+Ч+Т+А+Т+Е+Л (13+6+24+19+1+19+6+12) = 100
Иванина Умурска, 9 клас в ПГ „Ген. Владимир Заимов“, гр. Сопот
О+Т+К+Р+О+В+Е+Н (15+19+11+17+15+3+6+14) = 100
Биляна Владимирова, 11 клас в ПГ „Яне Сандански“, гр. Сандански
С+Л+Ъ+Н+Ц+Е (18+12+27+14+23+6) = 100
Данина Димова, 12 клас в СУ „Стефан Караджа”, гр. Каварна
С+А+М+О+Т+Н+И+К (18+1+13+15+19+14+9+11) = 100
Николай Петров, 12 клас, 81 СУ „Виктор Юго“, гр. София

31. Предложете търговско име за лекарство, което лекува апатия,
плахост, тесногръдие и малодушие?

БИСЕР – биле, изграждащо смелост, емпатия и решителност.
Александра Павлова, 11 клас в ПДТГ, гр. Свищов

32. Ако цинизмите са мръсни думи, кои думи са чисти?

Може би „ценизмите”. Това са думи, имащи реална стойност – тоест, ценят и
са оценени. Ценизмите са способни да оставят следа и да повлияят. Понякога,
казани на грешното място, могат да ни струват скъпо. А друг път, изречени на
правилното място, в правилния момент и с истинска емоция, думите докосват
нечие сърце, тоест те стават скъпи за някого.
Данина Димова, 12 клас в СУ „Стефан Караджа”, гр. Каварна

35. На какво миришат белият, зеленият и червеният цвят поотделно? А
заедно?

Белият цвят мирише на мляко с ориз – вкусно, зеленият мирише на гора през
пролетта – спокойствие, червеният цвят мирише на ароматни ягоди, а трите цвята
заедно миришат на стара едноетажна къща в гората през пролетта, в която девойка
прави сладки с ароматни ягоди и бял крем.
Иешим Садула, 12 клас в ПМГ „Акад. Боян Петканчин“, гр. Хасково

37. Ако следваме логиката на простите числа в математиката, може ли
да се твърди, че има прости думи в литературата?

Има. Това са думи като „добро“ и „зло“, като „любов и омраза“, като
„знание“ и „незнание“ и други подобни. Всеки литературен и реален конфликт се
върти около тях. А конфликтът и напрежението между два абсолюта е това, което
държи света в баланс и всъщност го прави съществуващ и същностен.
Андрей Лумбев, 11 клас в ПГ „Христо Ботев“, гр. Дупница

 

ЧАСТ 3: ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ТЕМА
„Просветна ли ти?“

Слънцето пада зад края небесен,
ражда звездите нощта без предели,
пеят щурците ни своята песен,
пеят тъй както са винаги пели.
Пеят в тъмата безлунна на сляпо,
сякаш по усет - по навик вековен -
песен далечна и песен позната;
ритъм полиран, до болка резбован.
Ти ще излезеш по нощница бяла,
може би с кърпичка, може с жалейка.
Ще ги послушаш, на двора ни спряла;
може би права, а може на пейка.
Спомен сълзлив ще те хване тогава,
минали образи, вери, копнежи;
знаеш, за жалост, че те не прощават!
Споменът вечно стои си наежен...
* * *
Мене ме няма, но ти ще останеш
може би още година и малко,
носеща белези, хиляди рани,
закоравели от скръбни разпалки.
Ти не тъгувай, не пращай за мене
топли молитви и прошки горчиви!
Ето! Щурците престават да стенат!
Идват лъчите на слънцето живи!
Николай Петров, 12 клас, 81 СУ „Виктор Юго“, гр. София

„Просветна ли ти?“
Тръгнах от своя дом на път. Прекосих дългия път през всички познати земи.
Видях приятели, близки, хора познати и не чак толкоз познати. И стигнах до
границата. Мъдрец ме попита: „Просветна ли ти?“. „Не“, отговорих и продължих.
Минах през непознати земи. Непознати градове и села прекосих. Свят видях
много, хора всякакви срещнах – и млади, и стари; и добри, и лоши; и умни, и
прости. И стигнах до новата граница. Мъдрец ме попита: „Просветна ли ти?“. „Не“,
отговорих и продължих.
Преминах през стръмни чукари на високи планини, пребродих безкрайни
тучни ливади и мъртви пустини, преплувах морета и океани. Из една пещера
преминах, където бяха оковани някакви нещастни люде. А един разправяше им как
видях някакви си там огньове, чудеса, слънца, идеи. И решиш да изляза от таз
пещера. И по-нова граница стигнах. Мъдрец ме попита: „Просветна ли ти?“. „Не“,
отговорих и продължих.
Видях и огньовете, и слънцата, и чудесата на един друг свят, неподвижен и
идеален. Видях и ги трита идеи платонически – Доброто, Красотата и Истината.
Оттам високо погледнах и видях онази пещера, в която се побираше цялото
мироздание, което познавах. Сега то изглеждаше като някакво пусто поле, далечно
и малко. Но аз с това не се задоволих и продължих. Тялото ме вече напусна,
душата също изоставя ме тук. Оставам само Дух. Мъдрец ме попита: „Просветна
ли ти?“. „Не“, отговорих и продължих.
Станах едно с безкрая, с безбрежната световна широта. Видях творенията на
чистата мисъл, на Абсолютния Дух. Отидох извън него, за да го видя (за да се
видя). Абсолютен, безкраен, безбрежен, всемогъщ и вездесъщ. И едновременно с
това конкретен, ясен, съставен от крайно-безкрайни неща. Преминах отвъд и това и
се основах на ръба на бездна. Погледах бездната и осъзнах, че и аз съм се
превърнал в бездна. И ето ме, стигам последната граница. Мъдрец ме попита:
„Просветна ли ти?“. „Не“, отговорих и продължих.
И скочих в пропастта (в себе си). Пропаднах през Абсолюта обратно към
човешкия разум (дали едното не се заблуждаваше, че е другото?) и оттам – през
идеите, пещерата, непознатите земи, та чак обратно до родното място. И ето ме –
пак съм си вкъщи. Мъдрец ме попита: „Просветна ли ти?“. „Да“, отговорих, „Сега
аз разбирам какъв е урока. Пътят към мъдростта е безкраен и води към
безкрайността и оттам – към нищото. Мъдростта, това божествено познание е
недостижимо. Но то не е божествено по естество, а ние за такова го мислим. То
през цялото време е пред очите ни – тук, в познатото място, в родното, в нашия
малък човешки свят. Но за да разберем това, трябва да пребродим целия път до
безкрая и отвъд, за да се върнем отново у дома. Това е историята на човечеството –
един опит да направим така, че навсякъде да сме си като у дома“.
Андрей Лумбев, 11 клас в ПГ „Христо Ботев“, гр. Дупница

ЧАСТ 4: ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА СВОБОДНА ТЕМА
ВЛАК 7703

Двете монети се промушиха през дупката в джоба на сакото и се озоваха
между двата слоя на дрехата. Самуил въздъхна. Знаеше, че трябва да зашие
цепнатината, но му беше много по-удобно да си носи нещата в другия джоб. Все
пак често му се случваше да се разсее и да забрави житейското си правило. Този
път се беше замислил за живота, които е водил. Хората винаги са го наричали
„просто устроен“, вместо „скучен“, за да не му наранят чувствата, но той не
смяташе, че да си скучен е обида. Той предпочиташе стабилността, а
приключенията и емоциите разклащаха основите на неговия светоглед.
Самуил въздъхна отново и вкара палеца и показалеца си в дупката на джоба
с хирургическа прецизност. „Все пак – помисли си той, – когато правиш нещо
често, ставаш по-добър в него. Затова ме бива във ваденето на монети от дупки, а
не в шиенето.“
Ловът на съкровища отново бе замъглил чувството му за ориентация. Той се
намираше в усойна гара. Помещението имаше собствена „атмосфера“, изградена от
комплексните аромати на кренвирши, пот и кафе. Самуил обичаше кафе, но не
изтънчените вкусове и бавното прецеждане, а това от машините по подлезите.
Хората го пиеха, защото трябваше да се сдобият с дозата си кофеин, колкото и
тягостни да бяха методите за това. Самуил не бе по-различен от тях, но той беше
успял да открие удоволствие в рутината, все пак това бе единственото действие,
което караше работата му като търговски агент да се усеща поне малко търпима.
След като отново се сдоби с безценното си имане, Самуил целеустремено
тръгна към най-близката кафе машина. Не му се беше доспало, а и нямаше да му се
доспи тук в отвъдното. Той знаеше, че земните му дни бяха привършили и не се
оплакваше. Животът му бе преминал в чакане, но тази участ го бе застигнала и в
отвъдното. Единственото, което му оставаше, бе да чака влака към мястото на
своето безкрайно заточение и естествено седемдесетте стотинки в потната му длан.
Всеки можеше да си вземе нещо от живота, било то като спомен или като ненаучен
урок.
Самуил вкара монетите в цепката на кафе машината. Тя изглеждаше стара,
дори и да не беше. Излющената ѝ боя и лепкавите ѝ бутони внушаваха усещането
за уют и хранително натравяне. Мъжът избра късо еспресо, въпреки че се
съмняваше в способността на уреда да различава зададените команди. Колебливото
бучене бе потулено от едно невинно и крайно непретенциозно „Добър ден!“.
– Добър да е – отвърна неентусиазирано Самуил.
– Аз съм Анатоли!
Тлъста и потна ръка навлезе в периферното зрение на Самуил и той я пое в
неловко и ненужно влажно ръкостискане.
– Самуил Добромъжов.
– Много ми е приятно, дори и на теб да не ти е! – продължи в същия весел
тон Анатоли. – Повечето хора само ми поглеждат ръката и извъртат глава. Хората
са ми малко сложни.
Анатоли бе мащабен мъж със сива рошава коса и някак си неестествено
висок глас. Късите му остри косъмчета, накацали по многото му брадички,
оформяха свой отделен пейзаж, наподобяващ зимни гористи хълмове – картина, с
която Самуил не се срещаше често. Странникът извади малко дървено трикрако
столче, постави го на лепкавия под до кафе машината и седна на него, забил поглед
в земята. Самуил нямаше да повярва, че отдолу имаше стол, ако не беше видял как
мъжът подготвя скромния си лагер.
– Честно, малко се разочаровах, че не се срещнах с Господ като пристигнах.
Резкият завой в разговора откъсна вниманието на Самуил от машината.
– Защо смяташ, че божество би се занимавало с буболечки?
– Хмм… – замисли се Анатоли, – Богове и буболечки. Един път, когато бях
жив, група мравки наредиха кристалчета захар в кръг на пода на манастира, в който
живях и започнаха да викат името ми в синхрон. „Анатоли, Анатоли, Анатоли“ –
викаха те. Естествено, аз за тях бях бог. Можех просто да ги измета и да забравя, но
те търсеха мен и моята безгранична сила. Отидох при тях просто от интерес. Те ми
казаха, че щом съм влязъл в кръгчето от захар, трябва да изпълнявам желанията им.
Първо ме помолиха за безкрайна храна. Бях решил да поиграя на тяхната игра,
просто защото нямаше да ми коства нищо, затова им изсипах една шепа брашно.
Постепенно техните желания се измениха. Искаха да убивам определени мравки, а
друг път да наводнявам цели мравуняци. Изградиха религия в мое име, поставиха
охрана около кръгчето захар. Беше ми интересно да ги наблюдавам, затова си
носех столче навсякъде, да не ме боли кръста от навеждането. Бях станал
инструмент за охолство и дворцови преврати. Липсата на борба за оцеляване ги
правеше алчни и властни. Всеки искаше да е крал или кралица. Една вечер, обаче,
при мен дойде една млада мъжка мравка. Той ми каза, че е влюбен в друга женска
мравка, но тя дори не го забелязва. Помоли ме да я накарам да му обърне
внимание. Но как можех да сбъдна това желание? Аз не можех да даря любов. За
тях можеше да съм бог, но все пак бях просто човек, а хората взимат. Затова взех
животите на всички други мравки в колонията, освен на тези две. Перфектният
завършек. Поправка на дисбаланса, който бях сътворил и начало на съкровена
връзка. Но де да беше така. Женската мравка се удави, след като видя как светът ѝ
се разпада, а мъжката, ръководена от гняв и скръб, събра всички мравки от
манастирския двор и заедно прегризаха крачето на столчето ми. Падението ми
беше буквално и метафорично. Буболечките оставиха само дрехите и кокалите ми,
колкото да има какво да намерят монахините на сутринта. И така умрях.
Анатоли се изправи по-енергично, отколкото Самуил очакваше, вдигна си
столчето и стисна ръката на новия си приятел преди той да може да отрони какъвто
и да е коментар.
– Трябва да тръгвам. Влакът ми пристигна. Беше ми много приятно!
Самуил чак сега забеляза светналата табела, на която пишеше „Пристига
влак 3457, престой 2 минути“. Анатоли си тръгна също толкова незабележимо,
колкото се беше появил, а пък и кафето беше готово.
Самуил се взираше ту в кафето си, ту в жълтото билетче в ръката му. На него
пишеше просто номера на влака: 7703. Нито място, нито вагон, нито коловоз.
Размазаното червено петно в периферното му зрение, подтикнато от
любопитството му, накара погледа му да се извърти в съответната посока. Там
стоеше висока жена с черна коса, вързана на кок и дълга червена рокля, която беше
повдигнала над глезените си в опит да предпази нежната дантела от мръсотията по
пода. Зад нея отчаяно се влачеше възрастен мъж със сива коса, увита около главата
му като венец, оставяйки темето му голо. Той беше облечен с евтин, но изгладен и
поддържан костюм и мъкнеше два, изглеждащи леки, куфара.
– Какво зяпате, плебей?! – кресна жената и изтърва роклята си. Гласът ѝ бе
мощен, но годините ползване прозираха под мелодичната му покривка. – Сякаш не
сте виждал женски глезени!
Засрамен, Самуил се изправи. Непохватно се извини и ѝ подаде ръката си.
Дамата извърна поглед обидено и кръстоса ръцете си. Потната длан на Самуил бе
опитно поета от иконома. Той се усмихна мъченически и каза:
– Съжалявам много за безпокойството. Това е госпожа Евелин, а аз съм
просто Ричи.
– И аз се извинявам, но дамата наистина умее да лови окото. – Самуил се
усмихна, колкото можеше по-искрено.
– О, някога заслужавах да ме наричат лейди Евелин Кардел, Графинята на
операта! – включи се в разговора непоканена жената – О, сцената, декорите,
костюмите – симфоничен хаос! Бързащите като мравки актьори и сценични
работници, всички скрити зад кулисите като булчинско лице зад воал. А когато се
вдигне, о, всичко си пасва на мястото! „Кармен“ и „Риголето“, много животи, една
душа, напаснати като устните на младоженци. И тогава запявах аз, Графинята на
операта. Душата на тялото. Аз правех думите изкуство. Гледах моята публика и
изживявахме историята заедно в симбиоза. Но в последните представления нещо
беше извън ред. Устните не се сключваха. Целувката не бе съвършена, сякаш
някъде там се стаяваха колебания, сякаш имаше друга. И друга имаше. О,
прекрасната Кларис Елинери! Младата любов на публиката. Предателство,
изневяра. Представленията вече не бяха изкуство, а състезание. Да си беше стояла
хористка, защото в центъра, на сцената може да има само една! Хората казват, че
отровата е женско оръжие, но исках да разбера дали писъците ѝ са толкова
мелодични, колкото и песните ѝ, да чуя последните звуци, напуснали нежната ѝ
трахея. Дойде съдбоносната нощ. Представлението не беше минало никак добре.
Чувствах се слаба, изтощена, отчаяна. Единственото, което ме крепеше, беше
яростта. Хотелът, в който бяхме настанени не беше голям и стаята на Кларис не бе
далеч от моята. Бях решила. Изкарах една дълга игла от косата си и започнах да я
въртя между пръстите си, докато вървя към покоите на жертвата си. Минавах по
тесен коридор. Стаи от едната страна, парапет и пропаст от другата. Започнах да
пея: „Una volta mi hai dato quell’onello, rirendilo. Uccidimi o lasciami andare!”.
Последните думи на Кармен: „Убий ме или ме пусни!“, не знаех, че ще са и моите.
Дали божествена сила или непохватност, но нещо ме изблъска настрани през
парапета. Падането беше бързо, а смъртта – безболезнена. Просто лежах на килима
във фоайето на хотела.
Евелин привърши своя разказ. Изби една нежна, но усърдна сълза. Тя раздра
и пребори слоевете застоял грим, потичайки по почервенелите бузи на графинята.
– Подай ми кърпичка, Ричи! – заповяда Евелин.
– Вече не съм Ричи. – отвърна студено икономът – Аз съм Ричард, Ричард
Елинори. Ужасът се изписа ясно по лицето на дамата.
– Никога не си зачитала моя живот. Аз бях просто предмет. Поне ми
плащаше. Нямаше да те оставя да отнемеш живота на дъщеря ми. Аз те изблъсках
през парапета. Съдбата е извратена, обаче, не мислиш ли? Паднах заедно с теб.
Заплатих за живота на дъщеря ми с моя. Сега трябва да се влача с теб дори и в
отвъдното – имам грях за оправдаване.
Евелин изглеждаше, сякаш не знае на кой свят се намира. Тя, залитайки, се
приближи до иконома, зашлеви му един шамар и после го прегърна.
Самуил беше чул и видял достатъчно, пък и не искаше да се намесва в
техните работи. Той бавно се изниза встрани и сложи ръка в джоба си. Монетите
пак се бяха набутали в подплатата.
– По дяволите! – изруга той. Пак му се беше допило кафе…
Господин Добромъжов, подтикнат от тревога, пък и от малко любопитство,
тръгна да се лута по пероните в търсене на своя влак. „7703, 7703“ – повтаряше си
той наум, докато се опитваше да изкара бъркалката, потънала в дългото кафе. Не
му се случваше за първи път и мразеше, когато ставаше така, просто защото го
караше да изглежда нелепо. Той се огледа. Персонажите, чакащи по пероните, не
бяха особено нормални или поне на Самуил така му се виждаха. Не правеха нещо
толкова драматично или откачено, просто бяха себе си, загърбили социалните
норми. Ако не друго, Самуил се отличаваше от тях. „Странно – помисли си той, –
по принцип е обратното.“ Беше свикнал да се слива с обществото. Замислен и
залисан от опитите си да налапа връхчето на бъркалката, леко се препъна в бастуна
на някакъв старец. Не беше сериозно, даже не залитна, но беше достатъчно да
задейства инстинкта на господин Добромъжов. Той бързо се събра и започна да се
извинява. Старецът изглеждаше неочаквано нормален. Той носеше стар, но добре
запазен зелен каскет, зеленикава риза, покрита от кариран елек, а тъмнозеленото
сако бе прилежно сгънал и наметнал върху ръката си.
– Не се притеснявай – бохемски небрежно каза дядото – ти си от учтивите.
Вече не се срещат често, може би защото умират млади…
Самуил го изгледа странно, но заинтересовано.
– Мафия не се гради върху учтивост – старецът развинти края на дръжката
на бастуна си и оттам нежно извади пликче бял прах. – Има причина аз да съм стар,
а ти не. Кажи ми, как се случи?
Самуил се замисли. Имаше само бегли проблясъци, но не и завършен
спомен.
– Не помня – каза колебливо мъжът.
– Аз помня моята, пък и не изглеждаше като да бързаш. Не бях Лорд за
дълго – започна разказа си старецът – просто се присъединих късно. Не ми
трябваха парите. Правех го, защото можех, пък и ми се получаваше. Бързо се
издигнах, просто защото бях нужен. Бизнесът ми с химическо чистене лесно, бързо
и ефективно „изпираше“ доходите на мафията. Също бях защитен, но не от
низшите мутри, а от възрастта и облика ми. Та кой би заподозрял старец? Опитът
ми се оказа полезен в кварталните войни между клановете и даже имах запазена
марка. Знаеш ли какво е „мексиканска вратовръзка“?
Самуил му подаде знак да обясни.
– Това е заигравка. Убиецът прерязва гърлото на жертвата и издърпва езика
през нея. Та смъртта беше важно събитие, редно беше да сме облечени подобаващо
– с вратовръзка. Както и да е, операциите вървяха добре, но естествено с малки
спънки – я има свидетели, я арестуват някой дилър, я изкормят някоя мутра.
Грешката ми беше, че не предположих, че тези „спънки“ могат да ни препънат.
Падането беше отвисоко. Не им отне повече от вечер да съсипят всичко. Тези обаче
бяха различни. Те не идваха за парите или стоката. Искаха кръв. Накратко казано и
аз посрещнах смъртта с вратовръзка – той повдигна главата си, разкривайки голям
червен белег на шията си.
Спирачките на влак разбиха настаналата тишина. Вратите се отвориха и
дядото се качи.
– Помни, че краят е най-маловажен, но хората помнят само него. Сбогом от
великия Карлос Пинтори!
Самуил кимна и вратите се затвориха. Сега той бе останал с още повече
въпроси за собствения си край. Кой вселенски принцип бе престъпил, за да се
стигне до неочакваната му смърт? Помнеше само чувството. То бе странно и
непознато, но в същото време уютно. Той започна да тича. Стотици идеи минаваха
през главата му, но само една се застояваше и кънтеше като в камбанария. Подмина
пейките и кафе машината, подмина вратите и излезе навън. Там нямаше никого,
само улица и табела. „Улица Край, номер 7703“ – прочете Самуил. Извади билета
от джоба си, на него не пишеше нищо за влак, просто числото 7703. Беше се сетил.
Спомни си собствената си усмивка върху лицето си. Бе се засмял – продължителен
и неистов смях. Разчупил монотонността за пръв, последен и единствен път в
живота си. И беше умрял, престъпил едничкото ограничение, поставено му от
съдбата. И даже не помнеше на какво се беше засмял, не и като да имаше значение.
„Самуил Добромъжов – помисли си той – единственият човек, умрял от смях.“
Бавно изкриви сухите си устни в усмивка – беше му станало смешно.
Сава Георгиев, 10 клас в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“, гр.
София
Бяла врана
Странствам. Будувам между деня и нощта, движа се като сянка. Блудкавата
течност-небе ме обгръща, а утринната мъгла ме приютява. Заедно с нея се движа
като облак между всичко и всички...
Не нося модерни дрехи, нямам най-новия телефон, нямам социални мрежи.
Не се обръщам на „брат“, не се напивам късно през нощта, не странствам, не бягам
от училище.
Не обиждам всеки срещнат и не мразя света. Или поне не по начина, по
който другите го мразят. Аз само понякога не го разбирам. Това ме води до гняв и
до безизходното положение да си задавам въпроса „защо“ без да стигам до
задоволяващ отговор.
Не си правя нокти, не се снимам всяка седмица през два дни. Не
клюкарствам и не се интересувам от клюките. Не прекарвам три часа над
прическата си, не си сменям гардероба всеки месец. Не ходя всеки ден на кафе
(само за приказката). Да, не съм от „готините“.
Аз съм бяла врана.
Не странствам, а по-скоро пътувам. Живея между деня и нощта, движа се
жива. Усмихвам се, смея се, правя комплименти и често се шегувам. Блудкавата
течност-небе ме кара да се усмихвам сутрин, да се сещам, че няма еднакъв изгрев и
залез, а утринната мъгла ме приютява в образа на приказка.
Чета книги. Гледам облаците и виждам в тях картини. Обичам да пътувам с
влак и да гледам планините, реките, градовете и селцата. Измислям сладки имена
на приятелите си, казвам на мама по няколко пъти на ден „обичам те“. Не мразя
света! Само понякога не го разбирам и се чувствам виновна за тежката му съдба.
Имам любими блузи, които нося от години. Сантиментална съм към малките
подаръци и най-вече подаръците като внимание, време и обич. Самата аз обичам да
подарявам тези подаръци. Обичам да тичам, да се смея, да танцувам, да пея, да се
държа като дете (нищо, че съм вече на седемнайсет).
Аз съм бяла врана.
И обичам живота!
Аз мога да обичам (мога и да мразя), мога да чувствам!
Аз съм бяла врана и обичам това в себе си!
Аз съм като белия гълъб, носещ мир, като бялата лястовица, носеща надежда
и съм бяла врана – една вселена, която обича, пази надеждата в себе си, търси мира
в живота и раздава от това, което има.
Аз съм бяла врана.
Александра Павлова, 11 клас в ПДТГ, гр. Свищов