Новини

Какво всъщност се случва с програмите по литература

Смисълът на реформата е в преразпределението на властта - учителят вече ще подбира и аранжира материала, а не Центъра

Адриана Дамянова, СУ „Св. Климент Охридски“

"...изобщо не би било пресилено да кажем в деня на Страшния съд, когато всички тайни се разбулват и всичко тъмно се прояснява, че причината, поради която от прасета сме станали мъже и жени, после сме излезли от пещерите, после сме захвърлили стрелите и лъковете и сме седнали да разговаряме край огъня, да пием и да се веселим, причината, поради която сме били щедри към бедните, помагали сме на болните, прокарвали сме тротоари и сме издигали къщи, тоест причината, поради която сме създали някакво убежище и общество насред пустошта на света, не е друга, а тази: защото сме обичали да четем".

Вирджиния Улф, Как трябва да четем книги?

------------------------

От няколко седмици на сайта на МОН вече могат да се видят работните варианти на всички нови учебни програми по литература. И - да вярваме ли - не експлодира за пореден път гневът на обществото, провокиран от "орязването" на знакови за националнокултурната ни идентичност произведения. Каквато и да е причината за това уталожване (банализиране на проблема, емоционално пресищане...), може би вече е подходящ контекстът да се опитаме да разберем какво всъщност се случва с програмите. Към историята на проблема Да си спомним как започна всичко.

Министърът на образованието от служебното правителство от 2013 г. се разпорежда проектите за нови образователни стандарти и учебни програми, изготвени в рамките на европейски проект по време на управлението на ГЕРБ, да бъдат качени на електронната страница на МОН. Това се случва в момент, в който тъкмо поема властта правителството на Пламен Орешарски. В медиите се появяват заглавия от рода на "Обезродяват България, като изхвърлят Ботев от учебниците" и "Просветното министерство реже "Тютюн" и две Ботеви стихотворения".

В публичното пространство се отприщват страхове, негодувание, ярост... В отговор на което министърът на образованието Анелия Клисарова сваля проектите от сайта на министерството. Е, после става лека-полека ясно, че "изхвърлянето" е не преувеличение, а направо дезинформация, но ефектът "...иди доказвай, че нямаш сестра", е вече произведен. На пръв поглед изглежда, че медиите са виновни за избухналия скандал.

Всъщност проблемът е в комуникацията и отговорността за лошото й качество е, разбира се, на управляващите. Ако те (не правим тук разлика между трите съпричастни към казуса правителства) разполагаха с необходимия управленски ресурс, нямаше да изпуснат инициативата и да позволят някой друг вместо тях да задава рамките, в които да се мислят предлаганите промени.

А управленският ресурс включва компетентността и да оцениш мащаба на готвената реформа, и да прогнозираш неизбежната защита на статуквото и да я предотвратиш чрез внимателно промотиране на готвената реформа, и да осигуриш подкрепата за промените най-напред на онези, които ще ги осъществят в практиката - учителите... Вместо това МОН първо не посмя да огласи готвените промени, после реши, че те просто сами ще говорят за себе си с безвъпросна яснота, и най-накрая - че информационното затъмнение е най-доброто решение. Какво (не) гарантира списъкът Може би като следствие от тези комуникационни изкривявания единственото, което се оказва четивно в проектите за нови учебни програми, е списъкът от автори и техни произведения.

Опитите да се насочи вниманието към актуалните обществени и личностни потребности, към чието удовлетворяване са насочени готвените промени, към очакваните резултати от образованието се посрещат в най-добрия случай с безразличие, а най-често - с подозрението, че целта е да се отвлече вниманието от кощунственото посегателство върху заветния Списък.

Нека видим в такъв случай какво наистина обезпечава той. Всеки преподавател по литература и всеки родител, който отблизо внимава в заниманията на своите деца в училище, познава респектиращия обем на литературния материал, предвиден за задължително изучаване по все още действащите учебни програми, например в 10-и клас - "Дон Кихот", "Хамлет", "Тартюф", "Робинзон Крузо", "Граф Монте Кристо", "Дядо Горио"/"Червено и черно", "Шинел", "Бел Ами"... Вярваме ли действително, че всичко това (а то далеч не е всичко!) изчита всеки десетокласник?

Макар и сравнително дълъг обаче, цитираният списък същевременно изглежда отчайващо къс, ако го съпоставим със списъка на произведенията, които си струва да се прочетат - и за които не само училищният курс по литература, но и цял човешки живот не стига. И то без изобщо да включваме в сметката онези книги, които предстои да бъдат написани и които, надяваме се, ще четат нашите деца.

Дали в такъв случай не е по-смислено да разпределим равномерно усилията си между овладяването на "шифрите" и четенето на "съобщенията", вместо да се фокусираме единствено върху текстовете? Кое е новото в новите програми? Ако не списъкът е най-важното, кое тогава е най-значимата новост в новите документи, които имат претенцията да регулират оттук нататък образованието в училище? Като образователна концепция проектът за нови Държавни образователни стандарти и за учебни програми по литература предлага по-балансирано съотношение между предвидените за усвояване теоретични знания и практически умения. Обновата на съотношението знания - умения предопределя намаляване броя на часовете за овладяване на нови знания, респ. - на текстовете за задължително изучаване.

Повечето часове за упражнения ще осигурят възможност да се формират, развиват и поддържат дълго - чрез необходимите импровизации, чрез преноси на конкретни "стъпки" в различна "фамилно сродна" ситуация и т.н. - необходимите на вещия читател умения. Повече самостоятелни "умни действия" (както психолози определят уменията) означава по-голямо "овластяване" на ученика (знанието е власт), респективно - повишаване на чувството му за отговорност, в т.ч. и за качеството на собственото му обучение. Идеята е, "учейки чрез правене", учещите да се усетят дееспособни, удовлетворени от това, че всеки път се справят все по-добре. С други думи, да се освободят от чувството за безсилие, вместо да заучават безпомощност.

Повече власт се делегира и на учителя за сметка на Центъра. Вече конкретният преподавател (ще) е този, който ще подбира и аранжира литературния материал, имайки възможност да отчита интересите, желанията, инициативите на своите ученици. Така отворен за допълване, никой списък вече няма да е нито обезкуражаващо дълъг, нито оскъден. Именно в промяната на икономиката на Властта всъщност е смисълът на реформата. Проектът предполага съществена промяна и в учебниците и учебните помагала. Той ги "заставя" да придобият облика на пораждащ механизъм - да предлагат повече кодове за четене, отколкото "правилни" прочити...

Виж цялата новина тук: "Сега"

Автор: Адриана Дамянова, СУ „Св. Климент Охридски“