Новини

Проф. Албена Хранова: Важно е да има избор между учебници

„Публиката, а и повечето журналисти твърде често бъркат „учебна програма“ и „учебници“. Учебниците, разбира се, трябва да следват учебната програма, всеки по свой начин, с различни акценти, композиране на урока, стил на писане“. Споделя за „въпреки.com“ проф. Албена Хранова, историк на литературата, преподавател и автор на учебници по литература.  

И продължава: „Учителите, които по процедура участват в одобрението на учебниците, избират по кой от тях да преподават на класа си. Учебната програма обаче е това, което е (или би трябвало да бъде) еднакво във всички варианти на учебниците. Когато все се намира някой публично да изреве „Ботев и Вазов падат от учебниците!“, това всъщност означава, че са паднали от единната учебна програма, макар че никога не са падали от нея, нито от учебниците, а и МОН, за съжаление, все още не е осъдило никого за лесно проверима лъжа и клевета.

Изкушавам се от българските образователни скандали

през последните 25 години като научна тема – може би един ден ще се заема с тяхното изследване; но още не съм сигурна кои инструменти на хуманитарните и социалните науки могат да обяснят как точно тръгва из обществото поредната фалшива новина за „присъствието“ или „съжителството“ при историците; или винаги изчезващите от литературните програми български класици; или защо обикновено скандалите избухват преди избори; защо министерството винаги е в пасивно-оправдателна позиция; защо сюжетът на фалшификата винаги е конструиран по един и същи начин за каквото и да става въпрос  и т.н. Един ден всички тези неща наистина трябва да се изследват и ще кажат много важни неща за сегашното ни общество и за нагласите в него“, категорична е Албена Хранова. Тя е учен и преподавател с дългогодишен опит, от когото могат да се научат и осмислят много неща не само за литературата и образованието, но и за живота, който живеем и как всичко това се отразява на децата, а и на самите нас. Не бихме искали да се „вмъкваме“ или редактираме казаното от нея и затова го публикуваме така, както тя представи гледната си точка като авторитетен експерт и гражданин.

 

Проф. Албена Хранова

„Новите учебни програми по литература са най-вече обвинявани в отродителство, отстъпление от патриотизма, изчезване на родни класици и пр. (много бих искала, простете, да поизпитаме публично върху цялата, ама наистина цялата българска класика, някои от яростните разпространители на тези вести из социалните мрежи с техния особен правопис). Всъщност по новите програми в 7., 10., 11. и 12. клас се учи само българска литература. В  5., 6., 8. и 9. клас има и чужди, и български текстове. Но скандали, като този отпреди няколко години, като „Махат „История славянобългарска“, за да сложат „Робинзон Крузо“!“, възникват непрекъснато и, колкото и да са пламенни, вече започват да предизвикват и публично отегчение. Все пак програмите са на два клика разстояние от възмутения потребител, намират се на министерския сайт и всеки може да провери какво пише в тях преди да изстреля във фейсбук, например, често срещания коментар, обикновено с най-малко три удивителни „За тия съд за държавна измяна!!!“.

 

От друга страна, възмущават се и наистина четящи и интелигентни хора за това, че българската литература не бива да бъде практически единствено важната (само върху нея се изпитва на национално външно оценяване и на матурите); че учениците се затрудняват и изгубват интерес пред почти непознатия български език, остарялата лексика на класиката, колкото и да им се обяснява тя и от учителя, и от учебника; че с българската литература може да се злоупотребява чрез непрекъснато повтаряне на стари клишета, които да бъдат пак наизустявани, но не и промисляни отново; че на съвременния човек 

му е нужна по-широка литературна перспектива,

ако иска адекватно да разбира днешния свят. Колкото и да изглежда безнадеждно, все пак авторът на учебници би могъл да се справи с тези противоположни обществени нагласи, ако наистина си обича занаята. И между другото да се възползва и да спази държавното образователно изискване за това, че българската литература не бива да се разглежда откъснато от световните явления и процеси. В конструкцията на нашите учебници по литература в края на всеки урок във всички учебници от 5. клас нататък има една рубрика „Сред книгите“, в която – ясно свързан с основната тема на урока – се появява откъс от друг автор, друга епоха, друга култура. Още повече, че програмите за прогимназията и гимназията непрекъснато изискват развиване на съпоставителната способност на учениците, а в 11. клас вече и изискват да се работи с понятието „междутекстовост“. Та така откъс от „Нация“ на Тери Пратчет („Един ден Имо тръгна да налови малко риба, но нямаше море. Нямаше нищо освен Имо. Тъй че той си плю на ръцете, потри ги една в друга и направи море…“), например, при нас се появява при българската фолклорна легенда за Сътворението на света в 5. клас; или откъс от „Сто години самота“ на Маркес се появява при „Гераците“ в новия учебник за 10. клас. И обратното –  Яворов и Дебелянов се появяват при урока за „Есенна песен“ на Пол Верлен в 9. клас. И така при всяка тема.

 

Особено много обичам в уроците да се намесват и откъси от съвременни български писатели, да влизат в красиви диалози с класиката, но няма да казвам имена, защото не са един и двама. Отначало малко ме беше страх как ще се възприеме това, но се оказа, доколкото знам, че се приема добре от учителите и учениците. Винаги искам урокът да се движи, да прави различни релефи на темата, да не се заблатява. Да не забравя и, че по новите наредби всички издателства са длъжни да предлагат и електронни варианти на учебниците си. Електронните всъщност са pdf-файлове на хартиените, но върху тях са прибавени още и още електронни ресурси – с кликване върху съответния ресурс учебникът започва да говори, да дава още задачи, да изпитва, да разширява полето на урока, да изобразява, да свири и пее, да пуска филми и всякакви такива неща. Но това никак не означава, че учебникът заменя учителя; изобщо не може да го замени.

Използвам всяка възможност за срещи с учителите,

из цялата страна. Вслушвам се във всичко, което казват, опитвам се да схвана и какво премълчават. Чувала съм и одобрения, и неодобрения за програмите и за учебниците. Например, чувала съм и „ама тези дискусии, дето все ги обявявате в учебника, развалят дисциплината и избягвам да ги прилагам“, и „с тези дискусии децата започват да приказват един през друг, всеки иска да каже нещо, дисциплината отива на кино, но се получава много добре“. (Да вметна, програмите изискват изграждане на дискусионна култура, трениране на аргументациите.) Срещам и великолепни хора, непрекъснато търсещи и причиняващи радост и любопитство на учениците си. И огромната им умора от много неща. А и никога не пиша учебник без учител зад гърба си. Тина Велева (за прогимназиалния курс) и Любов Шишкова (за гимназиалния курс) са редакторки в „Просвета“, но са и учители с много опит. С тях сме съавтори, те разработват методическите приложения на учебниците, дават конструкциите на разните видове съчинения; и ме дебнат да не кажа някъде нещо неясно или засукано, да не прекаля с нещо. За учебниците от 5. до 8. клас с нас работеше и Лъчезар Бояджиев в ролята му на изкуствовед и водеше прекрасна визуална рубрика към всеки урок. После ни поизостави, защото му се струпаха изложби и въобще художнически ангажименти, но винаги можем да се съветваме с него за разни визуални неща.

 

**За мен писането на учебници е страхотно предизвикателство, **

наистина голямо приключение. След 25 години научни изследвания и академично преподаване да управляваш езика си – ама във всяко изречение! – така, че да си извън апарата си, извън своята „кутия с инструменти“, извън своята любима критична публика на научната конференция, извън аудиторията, извън читателите на академичните монографии.  Да съумееш да говориш просто, но съвсем не да представяш света на литературата като прост, като състоящ се само от пет клишета за вземане на някой изпит. Страшно трудна задача е това и невинаги успешна, но в нея има много радост. Измислям си разни картинки – най-вече във въображението ми стои един чин, на него стои ведро очилато хлапе със семейна библиотека, собствено бюро и образовани родители зад гърба си. А до него седи ромче от кварталите, което може би е малко гладно, може би не е виждало книжка вкъщи, няма си таблет, обаче е дошло на училище, иска да е на училище, макар че все очаква някой да го обиди. И учебникът стои на чина разтворен между тези две деца. И учебникът да е такъв, че да подари нещо за разбиране, нещо интересно за всяко от тях. Много страшна социална задача е това, почти неизпълнима, обаче ми носи ама много важен смисъл. Извинявайте, ако прозвучах съвсем емоционално.  Нямам представа доколко успявам да го направя, макар че за всичко винаги търся обратната връзка; още повече, че новите програми по литература са по-лесни, а това всъщност прави нещата по-трудни.

 

Старите учебни програми, които действаха през периода 1999-2016 г., изобилстваха от урочни теми и носеха тежък терминологичен багаж. Само една съпоставка в числа: според старата програма например 5. клас съдържаше 47 урочни теми, а колоната „Нови понятия по теми“ – 59 нови за децата термини. Новата програма за 5. клас съдържа точно 15 урочни теми и 6 нови понятия по теми. Тази сериозна разлика се отнася и до програмите за всички следващи класове. В старите програми имаше препускане през текстовете; новите, за първи път струва ми се, делят наполовина броя на часовете за нови знания и за упражнения, наблягат върху практическата страна на обучението. Старите гимназиални програми всъщност изискваха всичко, едва ли не сериозни курсове по литературна история.

Новите акцентират върху отделна творба, дори върху откъс,

но раздвижено, във връзката на текста с контекста му и с други текстове, в историята на литературните езици и идеи. Облекчаването обаче също носи трудности – ако всички тропи са се учили в старите програми в 7. клас, сега например метафората и метонимията се учат теоретически чак в 10. клас. Да не употребиш термина, но заедно с това да внушиш направата на играта между преките и преносните значения на литературния език, да акцентираш, да упражняваш, да настояваш върху действието му, е трудно и  за прогимназиалния учител, който 15 и повече години е казвал термина в клас, и за автора на учебници. Но трудно е не друго, а преодоляването на навика. Новите програми са силно обрани откъм теоретизъм, те се стремят към един по-широк хуманитарен прочит на литературата, към разбиране на човека, обитавал различните исторически и езикови светове.

 

Харесвам и волята на новите програми за непрекъснато съизмерване на казаното от художествените текстове със съвременния социален опит. Тъкмо в това съизмерване е проникването на гражданското образование във всички предмети, включително и в литературата. Това означава, ако възникне ценностен и морален проблем между текста от програмата и днешния свят, той не бива да се замита под килима, а да се изведе ясно – по възможност и от учителя, и от учебника. Например, пишейки литературата за 7. клас, аз се препънах в Чинтуловото „срещу народа отомански/ ти българите поведи“ и „да гинат турски племена“.  Думата на Чинтулов е народ; не „враг“, не „палач“, не „потисник“, а именно „срещу народа отомански“ призовава поетът.  И понеже, да не се лъжем, в образованието все още владее романтическият ореол на литературата – тя е безсмъртна, авторът и той е безсмъртен, посланието му е вечно актуално – значи, призивът „срещу народа отомански“ и той е вечно актуален, през 2019 г. също, за 13-годишните през 2019. Не може така, не би трябвало да може така, ако искаме да живеем и да мислим в малко по-добър свят. Та, извадих двата стиха в рубриката „Да разсъждаваме“, обясних накратко, че 20 години след тази творба на Чинтулов Васил Левски пък е написал едни ето такива думи: „… всяка една народност, даже и турците, трябва да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани“; „Всичките народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наше Българско… Ний не гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин“;  и после зададох на децата съответните важни съвременни въпроси по тази тема на достъпен за тях език. И – добре, наивно е, но имам нужда да си представям, че детето, четейки рубриката, няма да си обръсне главицата, а ще я напълни с разни важни неща, че няма да си нарисува Левски на тениската или да си го татуира на бицепса, ами ще запомни думите му. Е, някой родител може да ме осъди, ако ще, „за държавна измяна!!!“ във фейсбук, защото съм пратила Левски през 2019 г. малко да поправи речника на Чинтуловия гняв. Такива работи.

 

За мен новите програми имат редица сериозни преимущества, но всъщност не зная дали са по-хубави от старите – една програма се оценява според резултатите й, години след началото на нейното действие. Но при положение, че старите доказано не работеха добре, а новите са построени на обратния принцип в сравнение със старите, поне по метода на изключването

можем да изпитваме надежда.

Но всичко зависи и от различните учебници, и най-вече от учителите, от начините, по които те я прилагат всеки ден. Има по няколко различни учебници по литература за всеки клас и изобщо по всеки предмет на различни издателства и авторски екипи и така е вече по закон повече от две десетилетия. Думата е на учителите – тяхна е властта да оценяват учебниците и да избират между тях според собствените си изисквания, според класа си, според убежденията и вкуса си.

Наистина е важно да има избор между учебници. Аз не се занимавам с пряка политическа дейност, но се опитвам да следя развитията по въпросите на науката и образованието. И наистина вдигнах вежди на една визия за България, според която трябва да има един единствен учебник по всеки предмет. На екрана чух журналист да пита „А кой ще го пише този един учебник?“ и г-жа Нинова усмихнато отговори: „Държавата ще го пише“. Признавам си, че в този момент малко се уплаших физически. Не е необходимо човек да е тесен специалист по история на образованието, за да знае добре, че в цялата нова история на България има само един период, в който има един единствен учебник по всеки предмет и

държавата го пише – това, разбира се, е от средата на 40-те до 1989 г.

Цялото останало време – от „Дриновите програми“, наречени така по името на създателя им проф. Марин Дринов веднага след 1878 г., та до 1944 г. и след това от 1989 г. нататък държавата пише централизираните учебни програми, а на базата на тях най-различни издателства (в миналото – и печатници) и автори предлагат учебници на вниманието на учителите. По силата на научните си занимания съм разглеждала всякакви програми и учебници за хуманитарните науки в различните исторически десетилетия. Помня добре например чутовните учебни програми от 1951 г. Те са цели книжки с десетки страници преамбюл, в който държавата - партия е написала какво има да се пише в учебника по всеки въпрос. Например в програмата по...

 

Виж цялата новина тук: въпреки.com

Автор: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов