Новини

„Българският буквар” направи изискана премиера в София

„Книгата „Българският буквар. 200 години в първи клас” е нашият форум. Площадът на нашето минало. Изгубената черква на българското образование. И в това е изключителната ѝ сила, защото тя е дом на българското семейство в последните 200 години. Други домове най-вероятно вече нямаме. Може би защото букварът е не само първият, но и най-обичаният учебник.”

Така литературният редактор на в. „Култура” Марин Бодаков описа най-новата книга на Антон Стайков и Свобода Цекова. Тя е част от събитията, с които издателство „Просвета” отбелязва своята 70-годишнина. Водещ на вечерта бе Драгомир Симеонов, журналист от Дарик радио. На представянето в галерия Suspacious дойдоха доайените на българската илюстрация Любен Зидаров, Иван Йовчев и Владимир Коновалов. Сред гостите бяха също поетът Владимир Попов, автор на най-харесвания днес от децата и учителите буквар, проф. Христо Кафтанджиев, изкуствоведите Мария Василева и Филип Зидаров, доц. Елка Димитрова от Института за литература при БАН, преводачките Иглика Василева, Тодорка Минева и Рада Шарланджиева, художниците Петър Станимиров, Веселин Праматаров, Сотир и Пенко Гелеви, илюстраторът Ясен Гюзелев, и много други.

Над приятните разговори на чаша вино се носеха заключителните думи от изказването на Марин Бодаков: „На финала искам да Ви кажа единствената дума, която не се римува с думата БУКВАР. Това е думата ПАЗАР. Буквар се римува с любов, скъпи приятели и колеги. А може би от 70 години насам думата буквар се римува и с ПРОСВЕТА.”

По-рано същия ден авторите Антон Стайков и Свобода Цекова представиха книгата си пред директори на столични училища.

  

Пълен текст на изказването на Марин Бодаков на представянето на книгата „Българският буквар. 200 години в първи клас”: 

Аз съм учил по буквара, оформен от проф. Владислав Паскалев, когото десетилетия по-късно съм интервюирал именно по повод книжното оформление.

Майка ми, която е сред нас, е учила по буквара на Илия Бешков.

Баща ми, който вече не е сред нас, най-вероятно е учил по буквара на Дора Габе и Тузсузови. Или на Лазаркевич - надали някога ще узная...

Жена ми, за разлика от мен, е учила по буквара за надарени деца от 1979 г.

Голямата ми дъщеря е учила по буквара на фантастичната Тоня Горанова.

Студентите ми - тази сутрин ги препитах - са учили по буквара на моя професор от университета Петър Пашов. „По това време все още всички ние учехме по един и същ буквар”, ми казаха те.

По чий буквар ще учи малката ми дъщеря? Днес, когато учебниците всъщност изчезват заради един-два клика?..

Всички ние се различаваме един от друг, но и всички ние сме в тази книга. Всички тук - и приятели, и неприятели, и патриарси като Любен Зидаров, Иван Йовчев и Владимир Коновалов, и изтърсаци като дъщеря ми. Ние сме в мрежа от буквари.

Книгата „Българският буквар. 200 години в първи клас” е нашият форум. Площадът на нашето минало. Изгубената черква на българското образование.

И в това е изключителната й сила, защото тя е дом на българското семейство в последните 200 години. Други домове най-вероятно вече нямаме.

Може би защото букварът е не само първият, но и най-обичаният учебник.  Или единственият обичан учебник. Място на копнежа.

Копнежът на държавата какви българи да бъдем ние.

Какви граждани да сме ние?

Как още днес да видим в себе си всичко от бъдещето?

Но да се поставим на мястото на първокласниците – място без сантимент, често на страх и трепет. Когато сме на чина, с буквар в раницата, копнеем ли за това, което държавата е намислила за нас. Държавата, от своя страна, има ли памет за копнежите на възрожденците, които са списвали един или друг буквар. Обичали ли са децата така, както тях.

Защото държавата и букварът са скачени. Веднъж букварът ще ухажва ботушчето на монарха. Много повече пъти босото краче на буквара ще бъде смазвано от милиционерския ботуш.

Всичко е въпрос на микроистории и микрополитики, през които и само през които можем да разберем голямата история. Защото добрият учител ще разгражда посредством буквара стените между нас. Лошият ще добавя нови и нови стени.

Цели 200 години.

Когато четях ръкописа на „Българският буквар”, си спомнях за трапезните си разговори с непрежалимата Вера Мутафчиева, която ми обясняваше, че трябва да гледаме на историята като на литература и на литературата - като история.

Не, мила Вера, ние вече четем историята като картинки и картинките като история. Ние, слава Богу, сме забравили Прокрустовото ложе на обучителните, често изсмукани от пръстите, методики, залегнали в своя буквар, но никога не забравяме изображенията, които са ни въвели в света на буквите. Изображенията, които неизразимо са подхранвали и подкрепяли този противоречив свят. Боди и Тони, и Надето са ги подбирали, стъкмявали, описвали и най-вече осмисляли със свобода, на която е способен само роденият творец, свободният творец.

Тяхната книга е мъдра, но и забавна. Мъдра, но и смела. И много красива. И показва какви бели може да направи един буквар. И към какви подвизи може да ни поведе един буквар тъкмо благодарение на художниците. Художниците, които често обират луфтовете на текста, нашите писателски луфтове.

На финала искам да Ви кажа единствената дума, която не се римува с думата БУКВАР. Това е думата ПАЗАР.

Буквар се римува с любов, скъпи приятели и колеги. А може би от 70 години насам думата буквар се римува и с ПРОСВЕТА.

Благодаря на Боди и Тони,че ни събраха в тази изключителна книга. За мен тя е празник.

Затова: честит празник!